“По време на конгреса си в Мелбърн (Австралия) през декември 2019 г., Международната Работническа Асоциация (МРА) взе решение да инициира Международна седмица срещу незаплатения труд. През третата седмица от месец октомври, секциита на МРА решиха да организират различни дейности, с които да привлекат внимание към този широкоразпространен феномен и да покажат кои са инструментите, с които можем да му се противопоставим, защото ние, работниците,извършваме труда си срещу заплащане, а не с цел да направим доброволно работодателите си по-богати и по-богати.

За съжаление живеем в общество, в което сме принудени да изработим заплатите си, ако искаме да оцелеем. Нуждаем се от пари за храна, настаняване, образование, здравеопазване и прочее. Затова и щом не получим заплащане за труда си, последствията могат да бъдат драматични както за нас, така и за зависещите от нас.

По време на Международната седмица желаем да припомним, че ние, работниците, имаме свои оръжия, с които да се браним от работодателите.

Обикновено за решаване на трудови конфликти хората разчитат единствено на съдилищата. В различните страни има различни закони и макар да е важно познаването им, то ние не винаги можем да им вярваме. Нерядко защитата им е напълно недостатъчна.

Представи си, че работиш без договор например – как ще докажеш, че си се трудил за даден работодател и че той трябва да ти плати? Ако те уволнят, бидейки без договор, как ще получиш полагащата ти се компенсация или обезщетение за безработица? А когато биваш принуждаван да работиш извънредно време, което не ти се заплаща, не полагаш ли безплатен труд? Ако по договор си неквалифициран работник, но в действителност си висококвалифициран машинен оператор, то заплаща ли ти се полагаемото по съответния колективен трудов договор, ако изобщо има такъв? А ако си жена, която получава по-ниско заплащане за същата работа от колегите си мъже, това не е ли (поне частично) незаплатен труд? Ако си в края на професионалната си степен и работиш на споразумение срещу мизерна заплата, при положение, че вършиш същото което и по-опитните ти колеги… тогава не те ли правят на глупак? А щом се разболееш и нямаш право на заплащане, това по твоя вина ли е? Ако си болен, то не ти трябват пари, така ли? А кой плаща за „ваканцията“ ти, ако те уволнят през юни и те наемат чак през септември? Ако ли пък откриваш единствено временно препитание веднъж седмично за цял месец, то децата ти не се ли хранят всеки ден?

Законите, простичко казано, не са създадени за да ни бранят, а за да улесняват живота на работодателите. Не членовете на парламента, а работодателите са тези, които действително ги спонсорират. Това е и причината да се борим не за законово допустимото, а за интересите си. Ние се противопоставяме директно на онези, които ни нападат и разполагат с нас сякаш сме лишени от права.

Дори когато законът е на наша страна, най-често не се застъпваме за правата си поради чувство за изолираност или от страх да не загубим всичко, което сме извоювали с много страдания и време. Чувстваме се изолирани, защото държавата – сътрудничеща си с казионните синдикати – успяват да ни убедят в несъстоятелността на самоорганизацията и солидарността помежду ни. Работодателите предпочитат да решават трудови конфликти преговаряйки с професионални работнически представители. Те знаят че могат да подкупят такива индивиди, както и че не могат да подкупят група работници, решаващи сами на срещите си как да се борят срещу тях.

Ако искрено желаем да защитим интереса си, то ние следва да социализираме борбата си и да направим така, че цялата общност да узнае за нея. Осъзнавайки, че проблемите ни са същите като тези на съседите ни, можем да развием чувство за солидарност, което взаимно да ни кали. Когато дължат заплати, работодателите трябва да се усещат изправени не пред изолиран индивид, а пред взаимоподкрепяща се общност, в постоянна готовност да употреби собствените си оръжия.

Не можем да разчитаме на диалог с тях. Не трябва да забравяме и че на тях им пука единствено за парите, затова и подхожда да им се противопоставяме тъкмо като ги лишим от печалба. Но как? Като спрем да работим за тях, като спрем да купуваме онова, което продават и унищожим инфраструктурата, нужна им за произвежданите стоки и услуги. С други думи – със стачки, с бойкоти, със саботажи. Това са действителните ни оръжия.

Но не ни разбирайте погрешно – ние не се борим за „справедлива“ заплата, тъй като базираната на наемен труд икономика е икономика на експлоатацията и привилегиите. Работодателите ви наемат, понеже се нуждаят от вас за генерирането на печалба. Те ще ви плащат – винаги! – единствено част (и то малка) от парите, които трупат на ваш гръб.

Ежедневната съпротива срещу незаплатения труд е директен отговор на непосредствен проблем. Макар и да го разглеждаме като защитен механизъм, той е част от дългосрочната борба за дълбока промяна у самата тъкан на обществото. Трябва да се опълчим срещу паразитизма на една малка част от популацията на гърба на всички останали. Тази радикална трансформация на обществото ние наричаме социална революция.

Нищетата е разпространена по цялото земно кълбо. Тя е породена от социалните, икономически, расови и полови неравенства. За капак, капиталистическата икономика ускорява унищожителната климатична криза. Това е реалността за десетки, стотици, хиляди – милиони от нас. Въпреки това проблемът не са шепата алчни и грабливи индивиди. От една страна, проблемът е ориентираната към печалба, а не към нуждите на общността, икономика – капитализмът. От друга, проблемът са йерархиите, налице във всяка сфера на социалния живот, които ни разделят по изкуствен принцип, подхранвайки неравенствата и потисничеството. Не трябва да забравяме, че държавата винаги е била предан съратник на капитализма, както и че никога не ще бъде инструмент за триумф над него, дори и някои социалисти да смятат, че е способна да ни донесе равенство и свобода.

Ако се стремим към един друг, различен свят, то ние трябва да изградим ново общество и нова икономика, фокусирани върху нуждите на хората вместо настоящето такова, занимаващо се единствено с нуждите на капиталистите. Ако желаем щастлив и достоен живот, ако желаем да развием потенциала си, то не се нуждаем нито от капитализма, нито от държавата.

Така виждаме бъдещето си.”